Щеше ми се да напиша нещо обнадеждаващо и ведро. Щеше ми се да плъзна тънки усмивчици по лицата на четящите. Уви! Тази сутрин и моето кафе горчи. Горчи ми от няколко дни. Новата учебна година едва започнала не ни подмина с вече модерната агресия на учениците. Новата учебна година - тази, за която се надявах само преди няколко вторника да бъде по-добра за децата ни - постави новото си начало с убийство!

И понеже ние сме възрастните, и понеже ние носим отговрността за деянията на децата ни, не е ли време да се запитаме защо се случва така? Не е ли време да си дадем сметка, че няма варианти, според които нещата да се оправят сами?

Тогава да си представим Агресията, за да я проумеем (скептични сте, но поне можем да се опитаме):

Агресията е кокетка. Тя обича вниманието и обича показността и колкото по-невероятно голяма кокетка е тя, толкова по-големи са щетите от нея. Любимото й занимание е да се крие зад маската на невинноста и да пърха с мили очички, тъкмо преди да се прояви. Дори си я представете като претенциозна любовница, за която сте готови да платите с цената на всичко. Тя ще изсмуче и най-скътаното кътче на душата ви, а вие с охота ще й го предоставите. Агресията ще се появява по собствена преценка и кротичкото ви аз ще отстъпва мястото си на нея - лудата, своенравната, едновременно безличната и многоликата, на Агресията с подчертано главно А.

Как да се справим с такава любовница - трудно, но не и невъзможно. Разговорите по повод на нея трябва да са драстични и безкомпромисни. Но това го умеят в повечето случаи възрастните. А ако си на 15, ако си на 18 години? Собствените ти хормони не подлежат на коментар и тя, наравно с тях, обърква и без това доста крехкия ред в живота ти. Ако си на тези години агресивността е като правенето на любов. Едно и също емоционално изживяване, но с различен знак. Заряда й е дори по-голям от този на първото съприкосновение с човек от другия пол. Агресията не толерира символиката на думи като: извинение, прошка, покаяние - не и в мига, когато си запленен от нейната същност. Силата, която получаваш от досега си до нея те прави неукротим, непокорен и, дори, се усещаш неуязвим. Но този миг на величие струва повече от самия себе си - струва колкото цял един живот.

Ако си на 15 години всичко може и да се поправи - има малка възможност да получиш втори шанс в живота си. Но бидейки на 18 - ти вече си престъпник, само миг по-късно. После по новините ще кажат: "Той плачеше!" Но мислиш ли наистина, че някой ще ти повярва, мислиш ли, че на някого му пука дали си плакал след като си отнел живот?! Е, да, приятелю, ти плачеш - ама плачеш, защото ти е мъчно за тебе си, мъчно ти е за това, което ще пропуснеш в живота си, мъчно ти е за това, което няма да можеш да поправиш, мъчно ти е за това, че си се поддал. И това го знаем всички.

Твоята мъка обаче не стига до нас, не се отцепва като стожер на доброто, не се извисяваш с нея в очите ни. Ти си бита карта и от този миг насетне с или без Агресията си отхвърлен. Ти си убиец, защото не си съумял да овладееш поривите си, защото отрицателното в теб е надделяло, защото си разрушил нещо толкова свещено като човешкия живот (и казвам „разрушил", но не говоря само за теб - говоря за близките ти и тези на жертвата ти, говоря за отнетия живот и за твоя също, говоря за приятелите ви, говоря за всички).

Единствения миг, в живота си, който си струва да пропуснеш, да, приятелю, ти си го изживял в пълния му блясък и той с пълна сила ти отвръща. За всяко престъпление има наказание, дори и когато обществото мълчи, дори и когато възрастните махаме с ръка и си казваме „такова му е възпитанието!", дори и когато с времето спреш да си актуалната тема, дори и тогава прошка няма - ти сам не ще я намериш в душата си (а време за разговори с нея ще имаш достатъчно). И тогава твоята стара любовница, онази изкусителка, която те докара до тук отново ще сложи рвъка на рамото ти. И тъй като само тя ще остане до теб (въпреки всичко и въпреки всички) ти ще тръгнеш по пътеките й доволен. Ето цял един кръговрат. Ето цял един живот - по мое мнение - изгубен.

Маската на изгарящата любовница е свалена, но не и за теб, не и за този, който сляпо ще тръгне след нея. Да помислим какво е Агресията, хора, защото опознавайки онова, което ни плаши, ние  го преодоляваме. Дали да не говорим повече за психологията на нещата в училището - там, където се раждат личностите, или да наблегнем на моделите за разрешаване на проблемите от ежедневието, което може да се окаже добра предпоставка за подготвеност при особени ситуации.

А как да надвием лицемерното си безхаберие, прикрито зад израза: „О, ужас!" - е, това не знам! Но знам, че трябва да говорим за проблемите - това е начинът да ги осмислим и решим!