СЛЕД ПРИКАЗКАТА ВИНАГИ ИДВА РЕАЛНОСТТА
Хрисимира Минковска

Цветя, усмивки, синьо небе над главите - всеки миг е равен на вечност, всяка вечност е част от този единствен миг, когато се ражда новото семейство ... Помпозният глас на бракосъчетанието изпъва нервите, проблясва в очите, дере тишината, но всичко е празнично, всичко е бяло и свежо и толкова усмихнато ... А някъде на последния ред, скрита от погледите, не достигната от пожеланията за пълнота на семейното щастие, РЕАЛНОСТТА гледа поредния спектакъл на живота. И сигурно се кикоти...

Сблъсъкът с реалността винаги е граничил със срив. А тя, понесла на плещите си сивата рутина на съвместния живот, изскача неочаквано като заек от шапката на фокусник и преобръща всичко наопаки. Мислите си: „Животът ни ще бъде един непрестанен низ от щастливи развръзки и постигнати успехи..." Истината е, че само Вие си го мислите. Всяка секунда от Вашия живот вече не е Ваша. Тя е споделена с половинката Ви и е част от семейството. Всеки Ваш порив несъмнено ще се удари в стените на вашето огнище и, дай Боже, да не угасне там...

Веднъж изградено по нормите на Закона, веднъж пожелано, според повелите на чувствата, веднъж изковано в окова на халките Ви, семейството започва да изисква жертви. Всеки компромис, всяко пречупено Аз, всяко себеотричане - това са стражите на семейния живот. Тази жертва струва ли си? Струва ли си да погубя себе си в името на нещо, което с времето все повече ще ме обезличава? Ами, сигурно си струва! Иначе цената е САМОТА. И кога избираме точно нея? В мига когато вече няма за какво да се жертваме; в мига, когато вече сме раздали себе си до последната трошица; в мига, когато вече нямаме нищо за даване (при това на никого!). И, да, след такава самоотвержена разпродажба на тялото и душата като че ли оскотяваме и се връщаме към по-първичните начини на съществуване. Тогава самобитуването на душата се превръща в цел на съществуването. Ние го наричаме "страх от обвързване".

Всъщност, това е само "инстинкт за самосъхранение", появил се като посттравматична реакция на личността срещу евентуалната заплаха от нов порив на обезличаване.
Е, за всички, които имат и друго мнение за брака можем спокойно да споменем и някои по-светли негови страни. Бракът гарантира сигурност на връзката, между мъжът и жената, но не и разбирателство, вярност, доверие.

Бракът не е лекарствен продукт срещу хронична самота, а само добавка, която може да се приема по Ваше желание. Бракът може да бъде отворен, но случаите в които това се случва са извънредно малко. Бракът със сигурност Ви гарантира постоянство на физическия контакт, но в никакъв случай - екстремно, вълнуващо и най-вече взаимно изживяване.

В крайна сметка всеки от нас сам взима решенията за своя живот и сам се ориентира в него. Трудното е да вземеш решение за раздяла. Тогава приказката, с която започнахме, съвсем се превръща в трагичен апотеоз на изгубените, разбитите и пожертваните мечти. Само че тук пак не става дума за едничкия Аз, а за двама Ви, защото и двамата сте дали повече от възможното, повече от нужното, повече от допустимото, за да се преборите за своето семейство. И когато законът раздели на две половини вас - двамата и имуществото ви, и покъщнината ви, и се наложи над чувствата, над мислите, над възприятията на хората за вас, тогава реалността ще е изсипала цялата си отрова върху вас. 

И тук е мястото да попитам - какво е брака? Маска? Илюзия? Стечение на обстоятелствата? Най-голямата машина за манипулиране на крехките човешки единици?
Отговорът „Аз съм омъжена/женен!" много отдавна (да не кажа, че никога!) не е бил пречка, а основание Тя/Той да потърси различното забавление - флирт, изневяра и т.н. Тогава какво е бракът, освен, че в крайна сметка и Тя, и Той ще се приберат вкъщи за вечеря?