Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.09.2010 11:16 - ПИСМО ОТ НЕПОЗНАТА
Автор: lepidopteria Категория: Изкуство   
Прочетен: 1259 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 27.09.2010 11:18


... Ади избърса с ръкав насълзените си очи и се настани пред писалището. Извади лист за писмо и въздъхна, сякаш се съсредоточаваше над него. Превъртя няколко пъти химикалката измежду пръстите си и започна неуверено:

Мила мамо,

утре ставам на 13. Всяка година на тази дата ти пиша писмо и се моля да те видя. Която и да си ти, откъдето и да дойдеш, каквото и да си направила, моля те, ела при мен!

Ние с леля Кейти живеехме в малко градче в планината, но скоро се преместихме в столицата. Тук е много хубаво, но ти сигурно знаеш това. Сега тя е преподавател в близката гимназия и казва, че е време да те намеря, защото така ще се успокоя.

Затова тази година ще пусна писмото по пощата. За разлика от всеки друг път, когато само съм писала писмо до теб! Не го пусках, защото се страхувах, че ще го прочетеш, но няма да дойдеш. Сега знам, че е по-важно да го получиш, дори и да не дойдеш при мен. Ще бъда много щастлива, ако те видя; ако ми изпратиш поне една твоя снимка, която да обичам повече от всичко.

Когато живеехме в провинцията, леля Кейти често ме водеше на цирк. Там си избирах най-красивата артистка и до края на представлението си представях, че това си ти и после чаках да ме извикаш в гримьорната при теб...”

Ади залепи плика за писмо и сложи марка. Отвори пощенския указател и внимателно заизбира адреса на майка си – на една майка, която търсеше и не познаваше. Нанесе го внимателно и тръгна към пощата. След миг бялото пликче се потопи в жълтата кутия и пое своя път. Ади се прибра и зачака отговора, който за нея бе по-важен от всичко друго... Нощта настъпи бързо и Ади се отпусна уморена в прегръдката на леглото си. Леля Кейти я целуна за `лека нощ` и загаси лампата, но Ади не можеше да заспи. Нещо я чоплеше отвътре, нещо човъркаше нито детското, нито женското сърчице на момичето и то остана така почти до сутринта.

 

~~~

  - Най-после стигнах у дома! – измърмори пред вратата на входа си Лиза. Извади ключовете си и бавно зачопли ключалката. Направи няколко крачки и стигна до стълбището, но се спря. `А пощата?!` помисли си и се върна. Малкото пликче, адресирано до нея, падна в краката щ. Лиза го огледа – не беше съобщение за текуща сметка, не беше банково съобщение – беше писмо, писмо от някаква непозната. Нетърпеливо разкъса плика му, вървейки към вратата. Отключи и прекрачи прага щ, забила поглед в разкривения детски почерк. Приседна на портмантото и препрочете гласно последните редове: „... Веднъж дори те сънувах, но нищо не помня – била съм на 4-5 години тогава. После станах ученичка. Винаги съм била отличничка и любимка на учителите си, но това не беше достатъчно за мен. Изпитвах една моя си болка по една моя мечта – да те срещна, да те познавам, да те докосна; да ти кажа `мамо`!

Твоята дъщеря, Ади

Ръцете щ се разтрепериха. Листът падна на пода, а очите щ се напълниха със сълзи. Лиза побутна вратата и тя се затвори след нея. Същата тази врата, която беше затворила за своята дъщеря преди около тринадесет години, но Ади ли се казваше тя днес. Когато се роди, Лиза щ даде друго име. Нарекла я бе Ангелина, защото беше красива и толкова невинна, толкова мъничка, толкова беззащитна, като ангелче, дошло да озари живота щ. Сега на пода до нея лежеше едно писъмце от девойка с името Ади. `Сигурно е възможно?! Да, възможно е! – мислеше си Лиза – много е възможно... Съдбата, сигурно тя ще има пръст в тази работа... Сигурно е тя... И иска да ме накаже... Да ми изтръгне сърцето отново... Как е възможно?” Разпилените мисли на Лиза се блъскаха една в друга и никоя не завършваше предишната. Тя толкова се бе постарала да изтрие от съзнанието си спомена за онзи ден, когато месец след раждането бе оставила мъничкото си слънчице на едно безлично място. С годините момичето, което се отказа от детето си, се превърна в жена – известна, прилично богата, порядъчна, целомъдрена, пример за подражание на толкова много жени около нея... А сега миналото щ я застигаше с невероятна сила. Удари я в най-неочаквания момент. Само преди ден една млада журналистка я бе попитала защо няма семейство и това я бе разтърсило из основи. `Не желая да отговарям на лични въпроси!` - бе изкрещяла Лиза в лицето на любопитната стажантка от позицията си на бизнесдама. Сега този отговор се връщаше в съзнанието щ и нова мисъл я попари: `Дали това момиче – младо, напористо, пробивно – нямаше някаква друга мисъл зад въпроса си? Дали тя знае повече, отколкото показва. А как щ беше името?” На визитната картичка, прибрана набързо в чантата, пишеше простичко само малко име: „Мария.” Ами да, като моден и светски журналист нямаше нужда да изписва повече. Малко име, говорещо за протегната приятелска ръка и телефон. Сигурно Мария бе добре запозната с етикета на лицемерниченето, щом успяваше да бъде приятелка на всички, дори и на тези, които водеха някакви глупави битки помежду си. Но всички знаеха коя е Мария и никой не си позволяваше да злослови по неин адрес. Хубаво е да имаш приятел, а не враг в медиите, особено в коварна индустрия като модата.

Но и Лиза добре бе научила как да постига своето. Бе съумяла да запази своя дом в тайна за журналистите с умело измъкване от нетактични въпроси, бе научила хората около себе си да щ обръщат внимание и да зачитат територията щ, но всичко това щ бе коствало много. Лъскавата дама, която се показваше по телевизията доволно усмихната, наградена за професионалните си заслуги, за пореден път се прибираше вкъщи тихо. Стилният щ апартамент бе като убежище за нея, но и като затвор. Тук, у дома, тя оставаше насаме със себе си и само съвестта щ знаеше цената на светското щ величие. От глупаво провинциално девойче, дошло в големия град, за да работи, Лиза се бе превърнала в икона на модния бранш; беше станала лицемерно отражение на самата себе си. Сега обаче нещата трябваше да се изяснят. „Нещо трябва да направя! - помисли си тя, превъртайки визитката на Мария в ръце. – Ще щ звънна, да поговорим. Може пък да изкопча какво крие зад сините си очички това момиченце!”

 

~~~

Сутринта завари Лиза будна, седнала на широкото канапе в хола и вперила поглед в нищото. Очите щ бяха натежали от безсънната нощ. Главата щ пулсираше от безпорядъка на собствените щ мисли. Тишината щ се струваше далечна, защото съзнанието щ я връщаше към най-страшните мигове от живота щ. Шумът им се забиваше в мозъка щ и тя се чувстваше като във влакова композиция, обикаляща все около едно и също място. И правилно – животът щ се бе превърнал във влакче, въртящо се в кръг от лицемерие, интриги и борба за надмощие на всяка цена. Сега обаче съдбата бе сложила камък на релсите му и то трябваше да спре; някой трябваше да отстрани аварията, та композицията да продължи нататък.

Лиза отвори преносимия си компютър и изпрати и-мейл на журналистката: „Здравейте, Мария, бих искала да поговорим, когато Ви е удобно. Ваша приятелка: Лиза” Писмото пое своя електронен път и стигна до адресата си. Миг след като Лиза бе натиснала клавиша `Изпрати`, Мария вече учудено се взираше в монитора на компютъра си.

- Не може да бъде! – възкликна тя на глас. – Госпожа Лиза се подписва като моя приятелка! Ха-ха-ха! – прозвуча звънкият смях на момичето. – Нещо трябва да е станало, за да търси тази хиена приятелство от мен. Тук мирише на новини и... на приличен хонорар!

Мария тутакси набра познатия номер на секретарката на госпожата и престорено любезният щ глас се разнесе в слушалката:

- „Фешън уърлд”, добър ден!

- Здравейте, аз съм Мария, имам уговорка с госпожа Лиза, може ли да я разговарям с нея?

- Момент! – след няколко секунди музика Мария чу гласа на служителката – Прехвърлям Ви... - и пак няколко мига музика.

- Здравейте, Мария, - прозвуча стегнатият тон на Лиза – радвам се да Ви чуя толкова скоро. Кога ще имате време за по едно кафе?

- Момент, да прегледам графика си – измрънка Мария, но после със звучен и доволен глас добави – Удобно ли Ви е за утре сутрин?!

- Не е ли възможно това да се случи днес? – в гласа на Лиза явно се четеше една нотка на несигурност и това бързане малко стресна Мария.

- Ами, ще звънна допълнително, за да имам време да разместя някои от ангажиментите си. Дочуване!

Мария превъртя химикалката си няколко пъти в ръка и все още неотлепяща поглед от сутрешното писмо на госпожата, недоумяваше какво се случва. „Възможно ли е да става нещо в гилдията, а аз да съм изпуснала нишката?! - Мислеше си тя. - Така и така нямам планове за следобед ще звънна на Лиза за среща. Може пък да излезе страхотен материал!”

~~~

В едно от шикозните заведения на столица Лиза приседна на усамотена масичка. Не поръча обичайното щ за лятото фрапе, а коктейлен аперитив. Келнерът, любезен по подразбиране, сервира с финес на жената и се отдалечи. Лиза остана сама, чоплеща със сламката изкусно направеното си питие и потънала в собствените си мисли. Мария прекрачи прага на заведението и насочи живия си, пълен с ентусиазъм поглед към Лиза. Спря за миг: ”Боже, колко смазана изглежда тази жена?! Какво ли се е случило? Тя пие по това време?!” Низ от въпроси се стекоха в главата на журналистката, но тя успя да се отърси от тях и застана до масата с приветлива усмивка, като стара доверена приятелка, на която всичко можеш да кажеш и да знаеш, че няма как да те предаде. Но Лиза беше наясно, че тази загриженост от страна на Мария е само театър. Но собствената щ безизходица я караше да играе по чужди правила.

- Здравейте, скъпа, седнете! – поздрави я Лиза, като с приятелски жест я подкани да седне на отсрещния стол. Да, госпожата много обичаше човека, с когото разговаря, да седи срещу нея, за да може тя да вижда очите му и да отгатне скритите му мисли. Но тези умилени от приятелска усмивка сини очи я оставяха безсилна; правеха плана щ невъзможен; обезкуражаваха я.

- Как сте, госпожо Лиза, сторихте ми се някак... как да кажа... странна по телефона?! – изчурулика Мария.

- Странна?! О, не, скъпа! Имам една идея, която не ми дава мира. – започна с почти спокоен тон на гласа си Лиза – става дума за една моя приятелка от детинство, но първо ще Ви помоля да ми дадете думата си, че ще подходите дискретно към молбата ми!

- Разбира се, госпожо Лиза, можете да разчитате на мен! Гроб съм! – утвърдително поклащайки глава отвърна Мария. – С каквото мога ще Ви помогна...

- Разбира се, скъпа, част от това, в което се намесвате, ще Ви разреша да публикувате, но под мое ръководство. Не искам някой неща да се знаят от всички, а Вие ще навлезете доста навътре в тях... Но да минем на въпроса: Моя приятелка преди години, когато бяхме току-що завършили гимназия, забременя и роди момиченце. Тогава тя го бе кръстила Ангелина и с това име месец след раждането му го остави за осиновяване. Преди известно време получила писмо от едно сираче – момиче на приблизително същата възраст като нейното, но с името Ади. Ще Ви бъде ли възможно да направите проверка дали дъщерята на моята приятелка Велимира Костова не е осиновена от жена на име Кейти и дали при осиновяването не е сменено името щ. – Изричайки всичко на един дъх, Лиза се отпусна нервно в стола. Едва дочакваше Мария да запише данните, за да започне проверката. А произнасяйки собственото си име – Велимира Костова – щеше да се задуши. Да, провинциалистката Велимира нямаше нищо общо с Лиза – бизнесдамата. Тя беше останала в миналото и беше забравена.

- Разбира се, госпожо Лиза, ще направя необходимото проучване. Но каква част от историята ще ми позволите за публикувам?!

- Всяко нещо с времето си, Мария. Вашата младост Ви кара да бързате, да стигнете до края, но трябва да се научите не да преследвате дивеча си, а да го изчаквате. Така той сам ще дойде при Вас. Между другото, публикувайте една малка статийка за мен – до месец пускаме нова колекция – тийнейджърска – спортно-елегантна. Ще Ви очаквам утре към десет сутринта във фабриката, за да Ви покажа някои модели, но без да снимате. Уредила съм Ви най-доброто място за ревюто.

- Благодаря за поканата! Ще се видим утре!

- Мария, отговорът на молбата ми за детето трябва да е бърз!

- Не се притеснявайте, ще направя необходимото!

 

~~~

Два дни след тази среща Лиза все още трепереше от смесени чувства. Измъчваше се дали не бе сбъркала за това момиченце, както мислено я наричаше. Опасяваше се, че тя може и да я разкрие, но после любопитството щ я водеше към очакваната новина. Седнала в шефското си кресло, Лиза гледаше статията за новата си колекция, ласкаво поднесена от талантливата Мария и щ се радваше. Телефонът звънна:

- Госпожо, Мария Ви търси, каза, че е спешно.

- Свържете ме с нея веднага! – изкомандва секретарката си Лиза и нервно започна да се намесва на стола си, докато не чу гласа на Мария.

- Госпожо Лиза, здравейте!

- Здравейте, Мария! Казвайте бързо – Какво открихте?

- Права бяхте, госпожо! Детето е осиновено и при осиновяването е сменено името му. Сега се Казва Аделина Иванова, но по регистъра на постъпилите за осиновяване деца е записана като Ангелина Велимирина Костова. Дете с неизвестен баща. Била е осиновена няколко месеца след оставянето щ в дома от жена на име Кейти Иванова, която при автомобилна катастрофа загубва съпруга си Борис и дъщеря си Аделина. Госпожо, чувате ли ме...

- Да, Мария, слушам Ви.

- Да направя ли още нещо за Вас? Мога ли да дойда да обсъдим новия ми материал?

- Да, скъпа, да! Но нека да е утре. Днес вече съм много ангажирана. Имам да свърша толкова неща. Нека да е утре. Обещавам ти страхотен материал! – и затвори слушалката.

~~~

Няколко часа по-късно Лиза слезе от автомобила си пред блок в краен столичен квартал, държейки в ръце малкото бяло писъмце с този адрес на гърба си. Тук се прибираше и изпитваше първите си момински трепети дъщерята, на която тя никога не бе била майка и се чудеше беше ли грешка това. Позвъни на звънеца и звънливо гласче я посрещна: „Кой е?!”

- Аз... аз съм Лиза. Писали сте ми едно писмо...

- Мамо? – отвърна уплашеното гласче – Влизай, мамо! - Вратата се отвори и Лиза заизкачва стълбите към асансьора. Струваха щ се толкова много и толкова високи, че с мъка се движеше нагоре. Сякаш изживяваше целия си живот отново – крачка по крачка, стъпало по стъпало, болка след болка и накрая врата – отворена врата, която сякаш винаги я бе чакала да влезе, но днес силите не щ стигаха. „Трябва да влезеш!” - заповяда сама на себе си и направи крачка навътре. Там стоеше Ади. Разплакана и очакваща - също като ангел, влязъл в живота щ отново. Струваше щ се, че тя сияе с необикновената светлина на чистотата и добронамереността, които Лиза бе изгубила по пътя си към върха. Виждаше в очите щ прошка и топлина. Виждаше обич.

- Мамо! – ангелът проговори – Ти ли си, мамо?!

Лиза мълчеше. Думите не се отронваха от устата щ. Сега разбираше, че е минала покрай живота си, че е била изгубила причината да живее, но съдбата винаги я е обичала, защото днес щ я бе върнала.

Лиза коленичи пред своя ангел, а той коленичи до нея. Ръцете им се докосваха, очите им се взираха едни в други, ангелът повтаряше: „Мамо!”, а Лиза едва промълви: „Дъще!”. Сега вече знаеше как да махне камъка от пътя си и да продължи нататък. Вдигна телефона и се обади на Мария. Беше обещала голям материал, а щ даваше сензация. Но това вече нямаше значение. Лиза или Велимира, както и да се подпишеше от миг насетне, беше намерила своя ангел, който дори не попита: ”Защо?!” и тя знаеше, че всъщност целият щ живот е вървял към този миг, когато ще намери прошка в очите на едно дете, на нейното дете, на което не бе дарила нито една майчина ласка, нито една нежна дума, но пък толкова сълзи и толкова безсънни нощи... Да, за тях знаеше само тя. И фотоапаратът на Мария нямаше да може да заснеме нито болката, нито обичта, които Лиза изпитваше сега, стиснала малката купчинка писма, които Ади не бе посмяла да изпрати, стиснала сякаш целия щ живот и надежди и проумяла, че животът щ никога повече няма да бъде такъв, какъвто е бил до сега.

 

 

КРАЙ




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lepidopteria
Категория: Хоби
Прочетен: 78465
Постинги: 39
Коментари: 35
Гласове: 73
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031