Е, това е едно светотатство, но въпроса за вида на буквите винаги остава интересен. Толкова сме свикнали с тях, толкова сме обвързани с тях, че ги приемаме като изначалие и не обръщаме внимание на нищо, което извън функцията им. А, може би, това не е така?!

Да видим. Графемите (това са знаците, с които изразяваме определен звук – буквите; от гр. grafos - пиша) на българската азбука понастоящем са 30. Можем условно да ги групираме в 4 категории, в които не влизат равен брой графеми. І. Първата категория е тази на буквите, които изобразяват връх. В нея се поместват: А, Д, И, Й, Л, М, У, Я. Макар че изписването с печатни букви не създава впечатлението за връх, всички ние живеем с и разбираме двата вида на графемите – тези, които машината пише и тези, които изписваме собственоръчно. Тук е и мястото да вметна още един, чисто психолочески аспект: човешкия мозък е така устроен, че умее да приема различните форми на една и съща графема (животно, цвете и т.н.) и стилизирайки образа да стига до заключението, че това, което вижда е точно определено нещо. Един пример: човешкията мозък винаги разпознава кучето, като куче, въпреки че среща веднъж хъски, веднъж пудел или някакъв мелез. По същия начин стои и въпроса с буквите – виждаме А, а, а, и т.н., но винаги знаем, че това е точно `а`. Да се върнем на първата категория от букви. Буквата `А` е изградена от две долепени в гарния си край прави, които са пресечени по хоризонтала от трета права. Не е моя идеята за това, че визуално тази буква прилича на стилизирана пирамида, чийто връх е `отрязан`. Погледнато от този ъгъл не е трудно да се заключи, че първата буква в повечето азбуки се равнява с египетските пирамиди. Те, все още, не са хронологизирани с точност и това дава основание да се мисли за изначалието от една страна и за тайнствеността от друга. Още една вметка – първите човеци са се появили по течението на реките Нил, Тигър и Ефрат. Тези паралели несъмнено водят мислите към точно определена точка. `А` е първата буква в кириската, гръцката и в латинската азбука. Визирайки изследванията на Петър Добрев, `А`, като `А` (звук и буква) се е запазила в този си вид още от езика ЪЗъЕР (там тя има и прилики с буквата `Л`, за която ще говорим по-късно). В този генеративен език `А` освен буква е и мотивирана от значение, което е следното `без, липсва, няма`. Звукът `а` в семитохомитските писмености (според Мони Алмалех) се изразява с графема, носеща в себе си друг заряд. Той я разглежда като точка, разтеглена в триизмерното пространство. (Това си твърдение Алмалех поставя и като мотивация за всички графеми на посочените езици.) Обременеността и на тази буква е свързана с изначалието, с началото, с най-първото. Можем да я онагледим с разтворения във вода акварел, което неминуемо ще доведе до идеята за живота, който се е зародил във водата. От друга страна `Големият взрив`, в слествие на който планетата ни съществува (а и цялата ни галактика) също може да бъде посочен като заложена идея при изграждането на графемата (явно, не само тази). В разгледаните до тук езици `А` е първата буква в азбуката, което също я поставя в позицията на началото, преди което няма нищо. Буквата `Д` е представена от фундамент, върху който е поставен триъгълник. Често срещано е твърдението, че тя е стилизиран знак, олицетворяващ Сфинкса. Моделът й на изразяване се е запазил и идва отново от ЪЗъЕР. Там също буквата и звукът са запазили връзката си (на звукът `д` съответства буквата `Д`). Мотивацията на тази графема в древния език е със значение `зъб, плоча, острие`. `Делта` е звуковия еквивалент на същата графема в гръцката азбука. Тя се е изменила и фундаментът й се е преобразил в удебелена долна част на триъгълник. Интересното е, че чисто геометричната фигура на триъгълника е много предпочитана в древния свят. Пирамидалното (макар и стилизирано, двуизмерно) в графемата се запазва и съответства на идеята за пазителя, за положената основа, за започнатото, за затвърденото. Още един паралел – между графемите на ЪЗъЕРския звук `Мъ` (означава `има, собствен`) и гръцкия `Делта` има изконна прилика. В ЪЗъЕР този звук се изразява графично от триъгълник, в някои случаи и така: . Буквата `Л` е изобразена от две, допиращи се в горния си край, прави. Този знак се среща и като графема за звукът `а` в ЪЗъЕР. Обърнат (прави, допиращи се отдолу) образува латинското `V`, което съотвества на звуковете `ви`, `ве`, `въ`. За звукът `Лъ` древния език на азипрабългарите е използва по-особен знак, който днес не се предал в никоя азбука: , със значение на `гръд, висок и планина`. Тази мотивация, следвайки целия исторически пласт, който Петър Добрев привнася в изследванията си, ми се струва изключително логично. Земите на древната Бактрия са се стелели високо в планината, в памирското плато и редно би било един високопланински народ да има дума, мотивация и знак за изразяване до голяма степен на дома си. От друга страна пък, стигаме до идеята за пирамидата, но този път с едно по-триизмерно представяне (сякаш е погледната в полупрофил). От трета страна имаме пред себе си стрелка, сочеща нагоре, което ще рече, че мотивацията й е комплексна – пирамидата, дома, града обединени от идеята за високото и планината. Можем да поставим още една удивителна: изписвайки `Л`, още като ученици, сме заучили едно движение – тръгваме отдолу, стигаме до определена височина и връщаме надолу. Това е и част от живота – вървим нагоре по посока на мечтите си, постигаме ги, виждаме, че на върха е самотно и се връщаме обратно. Това са възходите и паденията. Това са пътищата и връщането към дома. Това е символът на високото и ниското, които можем да разберем само когато са в опозиция едно с друго. Това е българският еквивалент на `Ин и Ян`, на противоположностите, които се взаимно се допълват, но винаги остават генерално различни. Съотнесено към `А`, `Л` е свързано с идеала за абсолютното `високо`, докато `А`, повече посочва развитието, до което сме стигнали и указва колко още ни остава до върха. Отново да се върнем древен Египет – според някои изследователи и езотерични школи върха на пирамидата на Хеопс липсва, за да укаже, че човечеството не може и, може би, не бива да достига абсолютизма в своето съществуване. Буквата `И` и буквата `Й` са идентични в структурите си. Разликата е в надредния знак за краткост на изговарянето, което откъм смисъл не променя много нещата (надените, подредните и редните знаци – октия, вария, клазма – са имали за цел да запълват липсащите гласни в свещените текстове – виж Р.Ос. Якобсон). Можем да разгледаме `Итата` като `Л`, на което е добавена още една права в началото, допираща се в неговия долен край. Тогава смисълът на на `Л` ще влезе в идеята за продължителност, за повтаряемост, за цикличност, за изброяване, за `и`. От друга страна звукът `и` в латинските говори се представя от графемата `Е, е` (което според нашия изговор си е звукът `е`). Това правило, оказва се, датира от хилядолетия. В ЪЗъЕР звукът `и` е представен от графемите , с мотивация за `оставя, хвърля, следва`. Това съвпадение неминуемо води до идеята, че архаичните графеми съумяват да се запазят и репрезентират в днешните писмени системи. Огледално обърнатата графема `И` (N) съществува в латинската азбука като олицетворява звукът `Ен`. В ЪЗъЕР това точно обърнато `и` е графемата на звука `е`. Днешния вид на буквата `Е` е близък до графемата на древното азпрабългарско `И`. Буквата `М` е изградена от две долепени едно до друго `Л`. В този си вид тя съществува в латинската (звук `ми, ем`), кирилската (звук `мъ`) и гръцката (звук `мю`) писмености. Формата му той проговаря за взаимността и за споделеното, за цялото, изградено от отделни компоненти – не еднакви, но допълващи се и взаимодействащи си. `М` побира в себе си едновременно и `Л`, и `И`, със всичките им конотации и наративности. Вече споменахме, че в ЪЗъЕР звукът `м` се изписва по следния начин: , но в ЪЗъЕр има още един звук, който комуникира със звука `м` - `МРъ`. Графемата на `МРъ` се изобразява така:  и носи значението на `мърдам и мръщя се`. Чисто визуално знакът за `МРъ` прилича смръщена вежда (в първия си вариянт) или на вълни (във втория). Това води и до няколко други заключения:

1. може да е видоизменено следствие на тези вълни – да е продължена в едната или в другата посока и в следствие на трудното писане (неподходяща материя, върху която да се пише, с неподходящо средство за писане) овалите и дъгите на `МРъ` да са се превърнали в ъгли, образувайки `М`.
2. може да е символ за морето и водата, като цяло, тъй като тя е в постоянно движение – което ни връща към идеята за изначалието и протичането на нещата в постоянен ритъм;
3. може да е символ и на вятър, който също никога не е в покой – идеята за възможностите и изборите, които се предоставят на човек в житейския му път;
4. може да е символ на планината с нияните кривки при хоризонта – визия за дома на високопланинския народ;
5. може да е символ на пясъчните дюни и в този смисъл на пустинята – тук влагам идеята за великото преселение на народите в търсене на по-уютен дом.

Буквата У е точно обратната страна на всичко казано до тук. Тя обърнато закачулено `Л`. Визията за високото е сменена не с визията за ниското, за приземното, а за подземното. Някои учени твърдят, че лабиринтите от коридори в пирамидите опбразуват от вътре им обръната пирамида от чийто връх се указва изхода от вътрешността. Това схвашане е доста плашещо. Ако до този момент ние говорихме за възможностите на живота, то тук виждаме първата визия за смъртта и култа към нея. (Дали е съвпадение, че и днес ние казваме У-мирам, У-бийство, У-част?!) Графемата на `У` съществува и в ЪЗъЕР като не се е изменила особено. И тук звукът отново е `у` и изглежда така: . Значението му е мотивирано в думите `ухо, звук, тясно`. Близък до визията на азипрабългарското `У` е знакът на звука `Тъ`:  (значение: мъжко, баща, прави). Абсолютно същия знак откриваме в латиницата `Y` - като главна буква и `y` като малка буква на звука `уай`. Буквата `Я` е особено `Л`, около което има орел. Култът към светлината е запазен. Виждаме `Л`, над което и згряло, а, може би, залязва слънцето. Виждаме силуета на пирамидата в пълният му блясък. Слънцето, което е третото око на всеки човек, слънцето, което е космическото прозрение и най-висшето познание, най-голямата благодат и творение на природата – слъцнето на науката се появява в края на азбуката, за да покаже, че е постигнато по-високо ниво на ерудиция за всеки, който е дръзнал и е имал честта да се запознае с писменността. В ЪЗъЕР звукът `я` се представя от грефемите . Той е обвързан с думите `смях, смея се`, а човек се смее тогава, когато е радостен, щастлив. Култът към слънцето и светлината е неизменно свързан и с радостта. (Може да се погледне на него като на изплезено човече, шут, лала.) Това се подчертава и от факта, че в един древен език има не само дума, но и знак изразяващ процеса на смеене. Усмивката, от своя страна, е първото нещо, на чисто физическо ниво, което отличава човекът от животното. Дори древния знак за звука `я` в определен аспект поже да бъде видян като слънце, протегнало вълнистия си лъч надолу, към земята, където се раждат, живеят и умират хората. Абсолютно запазен е този знак и в днешната латиница `Q` и обозначава звукът `кю`. ІІ. Втората категория са букви, чийто основен елемент е кръгът. Тук намират място буквите: Б, В, З, О, Р, С, Ф, Ч, Ъ, Ь, Ю. Буквата `Б` е съставена от кръг и две прави, пресичащи се под деветдесетградусов ъгъл над кръга, като едната е допряна до лявата страна на кръга. С течение на времето кръгът се стилизира и се трансформира до полукръг, прилепнал към буквата `Г`, за която ще говорим по-късно. Графемата `Б`, във вида, в който я познаваме днес (Б), не се е появявала в по-старите писмености. Тя няма аналог нито в ЪЗъЕР, нито в лиатинската, нито в гръцката писмесности. Звукът `Бъ` обаче е съществувал като звук и е бил отбелязван с тези знаци: . Сигурна съм, че всеки би направил аналогията с онази малка буква `Б`, която ни караха да пишем в училище. По същия начин всички ще успее да си представим и малкото `би`, `бе` от латиницата – b. Гръцкията вариянт на звука `бъ` е звука `бета`, който си има съвсем различна от тези грамефема: . Чисто визулно буквата `Б` напомня за огнището и/или кладенеца (геран, бунар). Може да се възприеме като символ на овладяните стихии, дори, в определн аспект, и на цивилизованата природа, на всичко онова, което човекът е овладял. Буквата `В` е изградена от два кръга поставени един върху друг и долепени в лявата си страна едновременно до една права. Аналог на главната й графема е латинското `B` (`би`, `бе`) и гръцкото главно `бета` - . В ЪЗъЕр няма съответствия нито на звука, нито на графемата. В повечето случай двата долепени кръга говорят за осмицата, а полегнала тя пък е символ на безкрайното. Да, но тук осмицата си е осмица - изправена и опряна в права линия.аз виждам невъзможността да се потърси спиралата. Става дума за това, което ние наричаме `кръговрат на живота` - човек се ражда живее и умира, но междувременно е създал друг човек почти като себе си, който също се е родил и живее. Този човек ще създаде своето потомство, което ще носи белезите и на радотеля си и на дедите си. После ще почине. Но неговите децаще сасъздали потомство... и така до безкрай. Един миг уловен в едновренния сблъсък на поколенията и приемствеността им – и генетична и културна. Буквата `З` е интересна. Тя е като буквата `В`, но с разликата, че стожерът на вярта (правата, по коятоа се движат двата кръга на `В`) е премахнат. Звукът `зъ` съществува и в ЪЗъЕР. Той е изобразен по следните начини:  и мотивиран със значението на `огън, топло, светло`. Като графема той няма съответствие в гръцката и латинската писменост, но има звукови еквиваленти - `зет` и `дзета`, които се изобразяват звуковете съответно като `Z` и ` . Ясно виждаме, че латинският и гръцкият вариант на графемата `З` кореспондират с ЪЗъЕР-графемите. Виждаме `зет, дзета` и огледалният му образ и виждаме `зъ` и оглезалния й образ. И да повторим пак: за да се натъкваме на такава прилика, то значи първоизточника на писмените знаци е един и същ – ЪЗъЕР. От чисто прагматична гледна точка знакът за звука `зъ, зет, дзета` е пряко олицетворение на виещият се от огъня пушек, дим. Тогава можем да разгледаме `З` като символ обратната страна на огъня. В древния свят огънят е причисляван към слънцето, чийто култ е бил всеобхаватен и силно практикуван. В такъв случай димът е онова нещо, което остава след огъня и говори за втория, за задгробния живот от една страна. И от друга димът е нещото, което показва къде има огън, къде има хора, цивилизация, религия, а това ще рече и морален кодекс. От трета страна азипрабългарското `З` може да се разчете и като намирането, изповядването и разпространението на религия, а с нея и на писмеността. Т.е. `З` може да играе ролята на предвестник, на указател, на следа. Буквата `О` е изобразена от идеалния кръг. Съществува и в латинската (звук `оу`, `о`), и в гръцката (звук `о микрон`) писменост. Като графема идеалният крък в ЪЗъЕР изразява съвсем друг звук – звукът `Нъ` и има значението на `уста, дава, на`. Звукът `О` в древния език е представен от оста необикновена графема: . Прилича ми на цвете, но мотивацията на този знак е в съвсем друга посока. Тази графема обозначава още думите `месо, плът`. Като образ на идеалния кръг `О` се оказва вплетено в безвремието и абсолюта. То е едновременно символ на слънцето и на пълната луна – на светещите небесни тела, на формата на планетата, на точно определеното нещо. И какво по-определено може да има освен плътта – тази жива и тази мъртвата? От друга страна идеалния кръг в ЪЗъЕР онагледява устата – точно тази част от живата плът, която твори говора, която прави живата плът душевна и свързва в нея материалното и идеалното. Буквата `Р` е изобразена от кръг, от чията лява страна се спуска надолу права линия. Графемата съществува и в латинската (звук `пе`, `пи`), и в гръцката (звук `ро`) писменост. В ЪЗЪъЕР графемата `Р` съществува като знак за звука `Ер`, който се изписва по три начина, така: . Значението на тази графема в генеративния език на азипрабългарите е `език, листо`. Разбира се съществува и звукът `Ръ`, който се представя със знаците: . Същите графеми се използват и за думите `много, пръсти`. `Р` е символ не само на езика и пръстите които го изписват, но и на знамето, на тълпата, на множеството, обединено от една идея, от един знак. В ЪзъЕР съществува и едно друго подобие на тази графема. Това са: , изговаряни като звукът `Аъ`, изписващи думите `малко, ситно, дребно`. Тук основният акцент е върху рода, семейството като най-малкта единица на обществото. Над тази асоцияция навежда първия знак, оприличен на дърво. Буквата `С` е полукръг. Не намираме неин аналог в гръцката писменост. Но тя съществува в латинската (звук `це`, `си`). В ЪЗъЕР графемата се намира под названието `Къ`: , а също и изписва думите `женско, гънка, ражда`. Като звук не съществува. Лесната аналогия на графемата с полумесеца обаче изисква едно по-дълбоко обяснение. Това е точно определена част от лунния цикъл. Това е точно определен момент от време, който циклично се повтаря. Затова и именно този символ изписва думи като `женско`, като `ражда`. Полукръгът описва една територия, която е полуосвоена, полуразбрана, полуабсолютна, полуидеална, полумъжка. Знае се, че хромозомите на мъжете са y+у, а на жените у+х, което ще рече полумъжки. В по-далечни времена се е смятало, че `С` изобразява и корема на бременната жена и в този смисъл е едно безкрайно защитено място. Полумесецът е и символ на бог Шива. Буквата `Ф` е много интересна. Един път се среща ка то два кръга долепени на едно и също място върху една права, а друг път – като кръг разполовен с правата. Аналог на тази графема не откриваме в латинската азбука, но в гръцката има - ` ,` изговаряна като `фи`. Звуковово подобие на` фъ` е `иф`, `еф` в латинските езици, представляван от графемата `F, f ` . Споменавам това, защото тази графема има своето подобие в ЪЗъЕР – това е знака на звука `Бръ` - , изписващ още думите `клони, листа, платно`. Като разчленено цало, графемата на `Ф` покзава раздялата, деленето, откъсването на едно нещо от друго, с което са били свързани. Буквата `Ч`, извън стилизирания си вариант за печатна буква, много прилича на буквата `С`, но с хоризонтална черта отгоре й. Този знак няма аналог. Нито в гръцката, нито в латинската азбука има съответствие. Като звук в испано- и англоговорящите страни се среща, но се отбелязва като комбинация между буквите c+h (за англ.) и c+I (за испан.). В Турската азбука има буква за звука `чъ` - З. В ЪЗъЕР звукът `чъ` се изразява със следните знаци: , които изписват и думите `нос, глава, мирис`като цяло ръкописното `Ч` носи всички конотации на буквата `С`, но с ясната забележка, че има граница на възприятието, отвъд която човекът не може да премине. Ако `С` беше тов, което определено и се повтаря от само себе си, то `Ч` е онази вътрешна спирачка, която ни подсказва да не търсим повече в тази посока, това е страхът от неизвестното, страхът от отговорите на въпросите ни. Буквата `Ъ` и буквата `ь` са идентични. Аналог на графемите няма. Звукът `ъ` съществува в англоезичните народи. В турският език има графема, която го изобразява - ``. В ЪЗъЕР звукът `ъ` се изписва по същия начин - , а с нето се обозначават и думите `този, онзи, е, да`. Буквата `Ю` е много специална. Тя е изобразена от права, свързана с кръг, посредством друга, малка, отсечка. В съвременните азбуки няма аналог на графемата. В англоезичните страни звукът `ю` се е запазил, но се изразява с друга графема – U,u. В ЪЗъЕР звукът и графемата се припокриват, както и в съвремената ни писменост: . С тези знаци се изписват и думите `гръб, крило, покрив`. Визията на `Ю` говори за обединението на другостта с еднотипното, еднорасовото, еднонародното, цялото. До голяма степен `Ю` е буквата означаваща събирането на много култури на едно място, под един покрив, с един грънак от вяра и с един устрем за полет. ІІІ. Третата категория са буквите, изградени на принципа на пресичането. Тук влизат: Ж, К, Х. Буквата `Х` е стуктурирана като пресечка на две прави. Аналог на графемата съществува и в латинската (звук `хикс`, `екс`) и в гръцката (звук `хи`) азбука. В ЪЗъЕР графемата също съществува, изписва се така  и означава звукът `Ръ` и думите `много, пръсти`. Звукът `хъ` не съществува. Кръстопътят, който тази буква ни представя е от една страна сбъсъкът на различията, а от друга – възможностите, предоставени на индивида, премето, народа. Тя е ориентир за четирите крайща на света и всичкото, което може да се събере в едно. Често е смятана за символ на разпятието, което само по себе си я прави не особено щастлив знак. Това е символ и на безпътието, и на невъзможността да се направи избор. Тя е конкретика – точно един миг от живота, точно един избор от многото варианти. Както пръстите на ръката са все наши и който и от тях да порежем ще ни боли еднакво, така и изборите ни винаги носят еднакви последици за нас. Този символ има за цел да ни върне обратно в към същността на всеки от нас и да ни укаже вярната посока - вглъбяването. Макар, че още Античността го е надарила с определена тайнственост и неизвестност, този знак представя света и различните му лица. Буквата `К` е също съблъсък. Тя съществува в латинската (звук `ка`, `кей`, `ке`) и гръцката (звук `капа`) писменост със една и съща графема. В ЪЗъЕР също се намира абсолютно идентичен знак – К. Тук той изобразява звука `КРъ` и думите `крак, свивам, ходя`. Други начини на записване на същия звук са -  и . Сблъсъкът, който е основната харектеристика на графемата, я превръща в буква, изразяваща края на едно действие. Но не само – може да се разгледа като отпор на атака, но може да се мисли и като отцепване от цялото или прибавяне към него. Думите, които тази графема изписва в ЪЗъЕР също са показателни – освен в значението си на крак (крайника, чрез който човек се придвижва от едно място на друго), тя визира действието `ходя`, а ходейки неминуемо свиваме краката си. Но въпреки това, свършекът на движението е това, което буквата `К` ни подсказва. Ако погледнем от друг ъгъл ще видим нещо различно. Мислейки `К` като отпора, отбрана, стопиране на някакво действие, то неминуемо ще стигнем до идеята за край, за невъзможност да се продължи нататък. Когато `К` влезе в ролята си на начало, от което се отцепва нещо, на стожер, от който тръгват разклонения, няма как да избягаме от мисълта за раздялата от една страна, но и за разнасянето, за разпространението на ценностите, които са заложени в битието на това начало. Буквата `Ж` е изключителна. Тя може да се разглежда и като разполовено от една права `Х` и като огледално разположено `К`. Не намираме нейн аналог в латиницата, нито в гръцкото писмо. За сметка на това в ЪЗъЕР знакът на звука `жъ` се среща като символ за изписването на звука `Ай` ( ) и думите `небе, време` и превъзходната степен `най-`. Тази изконно българска буква е знак за двойнственото начало. За сблъсъкът между доброто и злото, за тънката линия между противоположностите, която сами поставяме като разделител. Тя проговаря за огледалото, отразяващо с обратен знак всяко наше действие – на атаката се отвръща с отпор, на удара се отвръща с удар или както е казано от народа `око за око, зъб за зъб`. От една друга гледна точка буквата `Ж` ни представя центрирането – всяко нейна част води именно към средата, към събирането. ІV. Стигнахме до последната категория – буквите структурирани върху идеята за прав ъгъл. Тук влизат следните писмени знаци: Г, Е, Н, П, Т, Ц, Ш, Щ.  Буквата `Г` е точният прав ъгъл. Намира ме я в гръцката азбука като знак за звука `гама` - . Срещаме огледално обърнатия й вариант и в латиницата, изразяващ звука `ел` - L. Точната й графика виждаме и в ЪЗъЕР - , но изписваща звука `Чъ` и думите `нос, глава, мирис`. Каго звук `гъ` се подвизава под друга графема – и означава още `дърво, расте, прав`. Приблизителен е и звъка `ГРъ`, който се изразява със знаците:  и се ползва за изписването на думата `земя`.Структурата на буквата `Г` много напомня на бесилото, на стилизираната човешка фигура, превита от болка, на завоя, който човек прави и се отклонява от правия път. Буквата `Т` е интересна комбинация от две перпендикулярни прави. Тя се е запазила в латиницата `T, t` (звук `те`, `ти`) и в гръцката азбука (звук `тау`). Съществува като символ и в ЪЗъЕР, като визуално прилича на графемите на два звука – на звука `ю` - ; на звука `ГРъ` - . По-интересното е, че звукът `Тъ` в азбуката на азитепрабългари се изписва така:  или . Тези знаци оприличават още думите `мъжко, баща, прави`. `Т` можем да разгледаме и като огледално разположено `Г`, но в повечето случаи `Т` се опричиличава на везната. Равномерната й горна част нивелира гробовното излъчване на `Г` и прави опит да стабилизира конотациите. Графемата на звука `тъ` е като кръст без горница, без възвишеност и затова много напомня за плътското, за онова, което може да се премери, да се сравни. Тя е много е и символ на прегръдката – стилизираната фигура на човек, разперил ръце, за да приеме друг в обятията си. В този смисъл тя е краят на чакането, тя е символ на дочакалия нечие завръщане. И макар че радостта едва ли е величина, която може да се измери, тя винаги бива определяна количествено – малко, много, почти, никак, всячески и т.н. и ако сложем радостта от едната страна на везната `Т`, то от другата страна ще сложим предхождащата я болка (измерима по същия начин като нея), защото можем да разберем радостта само на фона на болката. Буквата `П` носи по малко от същността на `Г` и на `Т`. Намираме неин аналог само в гръцката азбука -  (звук `пи`). Нито в латиницата, нито в ЪЗъЕР отркриваме сходства с графемата. Буквата `П` прилича на портал, на врата, на арка, през/от където може да се мине. `П` е стабилност, дори сигурност. До голяма степен прилича на храма и опованието във висшата сила на сътворителя, бил той езически или монотеистичен бог. `П` е като входа към рая, към Едем, към необятното. Буквата `Н` е изградена от две успоредни прави, които в средата си са пресечени перпендикулярно от трета. Среща се и в гръцката -  (звук `ню`) и в латинската азбука Н, h (звук `ейч`, `хаш`). В ЪЗъЕР я намираме като символ на звука `е` - ( думите `вик, крясък`). Звукът `Нъ` в древната азбука е представен от графемата , обозначаваща и думите `уста, дава, на`. Стуктурата на буквата `Н` е показателна в две направления. Тя е изградена от две огледално разположени по вертикала `П`. `Н` можем да разгледаве като знак за взаимност – две стилизирани човешки фигури, застанали една срещу друга и хванали ръцете си. Може да я видим и като отказ, и като спиране, и като забрана за влизане, и като затворено, недостъпно. Конотацията на днешното `Н` се повтаря през вековете –то е изразявало вика, крясъка, а според мен и болката от забраната. Можем да видим историята на Ромео и Жулиета, но в един по архаичен вариант. `Н` е онази част от живота, която не можем да пренебрегнем и в този смисъл тя е законът, провото на повисшестоящият, правото на родителя, условността, ветото, табуто. Буквата `Ц` е интересна с полуфундамента си, върху който са поставени вертикарни, успоредни две прави. Съответствие на графемата не намираме никъде. До голяма степен `Ц` може да се разгледа като едно полувинчато `Д`, като един разрушен Сфинск, като една западнала цивилизационна система. До някъде това възприятие граничи с опозоряването, обезчестяването, обезверяването, срама, премахването на етично-моралния кодекс и липсата на сигурност и опора. `Ц` е символа на молещия прошка човек, на съгрешилия, а в този смисъл и на покаянието. В тази четвърта категория влизат и буквите Е, Ш и Щ. Те са идентични в изображенията и символиката си. И трите буква са изградени на принципа на тризъбеца. Буквата `Е` – три хоризонтални прави пресечени в левия си край от една вертикална. В латинската азбука виждаме същата графема да изписва звуковете `е` и `и`. В гръцкото писмо тази графема съответства на звука `е псилон` - . В ЪЗъЕР я срещаме като избражение по-близко да ръкописа -  което отговаря на звука `и` и изписва думите `остава, вхърля, следа`. Звукът `е` в древното писмо е представен от графемите , които олицетворяват и думите `вик, крясък`. Буквата `Ш` е идеалната представа за тризъбеца. Структурирана е от три вертикални прави, забити в една хоризонтална. Прилича на легнало `Е`. В латинската и в гръцката азбука няма сходни графеми. В турската (Ş), а и в някои други азбуки, звукът `шъ` се изписва с подреден или над реден знак върху/под латинското S, на други места е комбинация от знаци – s+h и др. В ЪЗъЕР обаче се натъкваме на графеми - , изразяващи звука `шъ` и думите `шепа, длан`. Буквата `Щ` е `Ш` с подреден знак, който при трансформирането на писмото се е слял с основната част. На тази графема също не намираме сходни в латиницата, в гръцката азбука и в ЪЗъЕР. Като цяло символиката на тези три букви – Е, Ш, Щ – е стряскаща. Първата асоциация, която идва наум е с думата `оръжие` Тризъбецът е ембема на древните славянски племена, населявали земите на днешна Украйна. Той е скиптърът на бог Посейдон (гр. Митология) и бог Нептун (рим. Митология), които са богове на моретата и водите. По интересната част от символиката на тризъбеца е връзката му с индуиското божество Шива, наричан още `Лунния бог на планините`. Според индуистката митология трите върха на тризъбеца символизират триадата `Сътворение, Съхранение, Унищожение`, но има и становище, че те са времевите топоси на миналото, настоящето и бъдещето. Често се оприличават и на Тримурти (или неособено правилнотото название `индуистката Троица`) – Брахма, Вишну и Шива.  
Зад маската на буквите В сказанието “За буквите” Черноризец Храбър пише - “ В началото Бог не създаде нито еврейския език, нито нито римския, нито гръцкия, а сирийския, на който е говорил Адам....”.   Замисляли ли сте се защо буквите ни, тези кирилските букви, изглеждат така, както сме свикнали да ги виждаме? Сега, толкова близо до деня, в който почитаме делото на светите братя букводатели, ми се струва най-подходящо да подхвана темата. След консултация с чичко Google, установих, че заложеното в програмата по български език становище не е съвсем вярно – има три, а не две български азбуки. А тази третата, която всъщност си е най-първата писменост на дедите ни, е и най-близка до заглавието ми. Генеративната азбука или както някои автори я наричат `говорещата азбука` е сбор от знаци, които обикновено изобразяват действие. Те могат и се ползват в определени случаи като букви, за да изпишат дума, но поради малкото място за писане, най-често, биват използвани като символи (на принципа на йероглифите – един знак означава цяла фраза, изречение, смислова препратка).   Дълго си играх с тази азбука и стигнах до заключението, че една част от така нашумелите Руни (всички видни врачки гадаят напоследък с тях) са прехвърлени от или имат подобия в състава на ЪЗъЕР (говорещата азбука), като няма установенст на това дали азбуката или руните са се появили първи (има легенда за това, че руните са дадени от боговете, за да служат на човека). Освен това ЪЗъЕР има своите наследници и в гръцката, и в кирилската, и в латинската азбуки, Руните - също. И тук най-честите елементи за създаването на графемите им са комбинации от прави черти, кръгове, дъги, ъгли и точки, които елементи се запазват и във всички други азбуки (в нашата азбука надредната точка не е запазена, но преди езиковедския спор от началото на ХХ век, `Йотата` се е изписвала с две точки, а дори и днес изписваме `И-кратко` със съответния надреден знак – дъгичка). Интересното е неизбежната връзка на ЪЗъЕР с глаголицата. Макар писана по подобие на гръцката азбука тя пряко съответства на един по-стар начин на подреждане на буквите, във време когато азбуката не се е учила като звукове `А`, `Бъ`, `Въ`..., а като думите: `Ази`, `буки`, `веди`, `глаголи`..., които разчетени с новобългарско звучене казват: „Аз, буквите, знам, чета...” Генеративната азбука на древните българи, също и като познатата ни глаголица, е имала за цел да накара хората (или поне просветениете) показвайки познанието си върху буквите, да могат да кажат: „Аз буквите знам да чета....”. Нейни изследователи откриват, още през 70те години на ХХ век (Петър Добрев), че корените на българското и ведическото се преплитат в средна Азия. Смята се, че още в най-дълбока древност първите българи (ази-прабългарите) са владяли земите на Бактрия – днешен Афганистан, Памир – и са били описменостени. Това се споменава и в индийските епоси. Според някой изследователи най-старите части на Авестата (свещената книга на зороастризма) са написани на бактрийски език, който е вид ирански език. Нещо повече, в Авестата (21-вата книга на Авестата - Вендидат, глава I) върховният бог Ахурамазда (Ахура-Мазда, Ахура Мазда) изброява 16-те арийски страни, създадени от него, измежду които е Бактрия, "държаща високо знамето" му, и дори страна, наречена Варна (област от древен Иран). Оттук можем да заключим, че древната религиозна система на прабългарите е разновидност на зороастризма, най-близка до митологията на ведическите арийци. Тя е оставила следи върху ведизма и базиращите се върху него по-късни религии. Днес се знае, че около 30-40% от думите в съвременния български език са били използвани и от Аспаруховите българи, включително тези, с които описваме най-голямата ни човешка близост: тате, баща, бате, кака, леля, чичо, кум, момиче, момък, обич, хубав, лош... Думите книга (кънига) и печат - също. В интернет се появява тенденцията да се говори, че българският език е първоезика на света и с мотото на този текст (цитата от Черноризец Храбър) се опитвам да кажа, че тази тендеция съвсем не е от вчера. Ако мистичната фигура на този автор лъже, то значи и ние ще сме в голяма заблуда, но все пак историята се опира на такива текстове, като неговия, и пресъздава света на миналото за нас. Според изразните си средства този първоначален език, ЪЗъЕР, има много прилики със сирийския, асуркията и арийският езици. Тези сходства говорят за дреностния характер на езика ни. От Черноризец Храбър знаем за неславянската дума Куниг (кънига, кунига, книга), с която българите са наричали своята писменост. В неговото съчниение „За буквите”, той принизява българските рунически знаци до "черти и резки", водейки се от тогава модерната идеология, че всичко езическо (азипра- и прабългарско) е лошо, и трябва час по-скоро да отпадне от живота на българите. И докато ритуали като писането на рунически знаци, или черепната деформация, са били премахнати от християнството, то редица други обичай си стоят непокътнати до днес. (Само за информация: маите от Юкатан, дн. Мексико, са имали обичая да деформират черепите си като скосявали челата си и смятали, че скосеното чело освен белег за хубост е и религиозно послание към боговете.) Названието на руните ни Куниг, има своят аналог със названията на Шумер и Акад за думата писменост - Кунуку. Според Чернерозец Храбър, нашите руни са служели и за гадаене, което по-ското смалява ролята им на писменост в днешният смисъл на думата. Може да се каже за част от графемите (като IYI), че са използвани и разпространени в качеството си на система от религиозни знаци. Стигнах до извода, че за да търся нещо, което да е изконно и първосигнално за азбуката трябва да се заровя именно в първоизточниците и в древните опити за описменостяване. Всички сме чували за рисунките на първобитните люде, които разказват техните истории. Това, разбира се, може да се приеме като начало на описменостяването на човека. Ако приложим най-проста логика, то със сигурност ще заключим, че каменните рисунки достигнали до нас са търсели общи методи на изразяване. Т.е. `ловът`, например, винаги е изразяван с `оръжието` (било то копие, или стрела, или камък, или прашка). Липсата на събирателни думи каквато е думата `оръжие` се изразява в използването на графичното проявяване на самото оръжие. От друга страна така се оформя и логиката на доста по-късно възникналата генеративна писменост, при която графемите, освен че имат фонетично значение, са и мотивирани с по-дълбок смисъл. `Говорещата азбука` на азите-прабългари е съставена е от 30 звука и 68 графеми. Огромната разлика идва от факта, че за означаване на по-голямата част от звукавете се използва повече от един символ (2, 3 или 4). Всеки от символите има своята мотивация на цяла дума и по определен начин кореспондира със нея. Примерно, звукът `Бръ`, който е мотивиран и като означение на клон (от дърво), листа, платно и парцал, се изразява по следния начин:   Това е аналогичен модел за цялата ЪзъЕр. Като основни иснорически факти за наличието на първообраз на писменността на `Говорещата азбука` можем да посочим изследванията на историкът Петър Добрев. На него всъщност дължим познанието си за наличието на българска писменост от преди 9 век. Според изследванията на Борислав Иванов огромните територии, които българите завладявали, ги докосвали до различни култури, от които те приобщавали към себе си определени знания. Едно от модерните твърдения е положено върху пряката връзка на прабългарите и асирийците, като негов компонент е да се търсят родствени корени помежду им. Според Теофилат Охридски прабългарите са имали религия като скитите (ираноезични племена, които са говорили един и същ език). Да вметнем и една друга идея, която ще засегнем малко по-късно: Всички ираноезични нарди са изповядвали религии, явяващи се разновидности на зороастризма. Основните различия при тях са в имената на боговете. Иранистът Абаев (1962 - „Культ `семи богов` у скифов“ - сб. „Древний мир“, М.) подчертава, че според Херодот, скитските богове са 7, какъвто е началния брой на Адитите (водещите богове в митологията на ведическите арийци и в зороастризма). Според П. Добрев (`Светът на прабългарите`, ИКК `Славика -РМ`, София, 1994, с. 173) имената бактрийци и българи (наричани още `балхара`) са били използвани като синоними. Оттук следва да заключим, че езикът на прабългарите е много по стар и като методика и като употреба. В изследванията на Я.Й. Шопов, Т. Ялъмов и С. Шопова се разкриват много паралели на имена на ведически богове с думи в българския език със същото значение. Още древния арабски писател Ал Масуди (10 век) подчертава тази връзка на българите със зороастризма. Той пише: `Повечето от племената им са поклонници на огъня`. Още една препратка: архаичния език на Гатите – езикът на 17те най-древни химна от Авеста е близък до езика на първия индийски литературен паметник Ригведа, отнасящ се към периода 1700 г. пр. Хр. Очевидно е сходството на думи от езика ЪзъЕр, с думи от езика на Авеста (т. Нар. `авестийски език` - свещен език на вярата). Това несъмнено навежда над мисълта, че може би става въпрос за един и същ все още некнижовен, но религиозно-държавен език (през вековете Авеста е наизустявана и предавана устно от свещенослужител на свещенослужител, а е записана по времето на Сасанидите 224-651 г на много по-съвременен вариант на персийския език). Въпреки явните връзки със Зороастризма основния и единствен бог в пантеона на прабългарите е Тангра. В `Българските огнища на цивилизация на картата на Евразия` Петър Добрев пише: „ВЪПРЕКИ, ЧЕ ДНЕШНИТЕ ОФИЦИАЛНИ ИСТОРИЦИ НАРИЧАТ ТАНГРИЗМА ЕЗИЧЕСКА РЕЛИГИЯ, ВСЪЩНОСТ В НЕГО СЕ ПОЧИТА САМО ЕДИН ВЪРХОВЕН бОГ. ТОЙ Е БЕЗЛИЧЕН, БЕЗИМЕНЕН, БЕЗ ОБРАЗ, АБСОЛЮТЕН, НАЧАЛО НА ВСЕЛЕНАТА И ИЗТОЧНИК НА ВСИЧКО. „Тангра“ означава `небе` и е символично название на безименното божество.“ Така все още названието `Бог` се използва, както е записано в запазените каменни надписи. Причината, според Добрев, историците да пренебрегват този факт е наложената идея, че юдаизма е първатта монотеистична религия. Той определя това твърдение по-скоро като мит и допълва тезата си с факта, че са известни още няколко независими от юдаизма религии, които също не са езически (политеистични) – един от египетските фараони временно отменя многобожието и въвежда култ към един единствен бог – АТОН; зороастризма също не е езическа религия, защото се базира само на двете начала – добро (Ахура Мазда) и зло (Ариман); американските индианци вярват във Великия дух. Вметката за зороастризма в религиозната система на прабългарите проговаря за доскоро неизвестния факт, че езикът на древните българи не е от тюркски произход, а принадлежи към групата на памирските езици. До това заключение стига и Добрев, след като систематизира древно българските думи от старите надписи. Друго негово твърдение основано на оригиналния характер на древната българска държавна система и нейното значение за по-късното развитие на европейските държавни традиции, е твърдението, че древните българи не са били номадска орда, а цивилизован източен народ. Негова е заслугата за систематизирането на древните български рунически знаци и разкриването на тяхното значение. Само като вметка да отбележа, че до нас са достегнали 24 руни, част от чиито символи откриваме и в кирилицата – Х, П, У, Р, В, М. Изразяването им като графеми се прочита и в латиницата – X, F, Y, P, B, M, N, R, I. Виждаме, че някои графеми се повтарят – Х, У/Y, Р, В, М, което неминуемо води до заключението, че първоизточникът им е един. В текста на Черноризец Храбър „За буквите“ има още едно място, което заслужава внимание. Той пише: „И направи им (става дума за Константин Кирил Философ – б.а.) 38 букви, едни по форма на гръцките букви, други по словенски, но започна по гръцки“. 24 от буквите, според Черноризец са по гръцки образец, а останалите 14 са звукове, които нямат съотвествие в гръцкия език. Паралелът, който прави Добрев тук е че не глаголицата, а точно кирилицата е съставил св. Кирил. Аз лично разчитам един друг пласт – макар, че за образец са използвани 24 от графемите на гърците, то нашите звукове са запазили броя си – 38, и поради тази причина са добавени още 14 графеми към гръцките. Хипотеза на Тейлор и Ягич е, че “глаголицата е създадена от Кирил философ на основата на гръцкото минускулно (курсивно) писмо чрез неговото усъвършенстване и пригаждане към фонетиката на езика на българските славяни” [История на България. Том II. Първа българска държава. Издателство на БАН. София. 1981. Стр. 245]. При невъзможността да се посочи основен модел, много изследователи стигат до извода, че като цяло глаголицата е плод на творческото въображение и личната креативност на своя създател. Доста отдавна чехът Антон [Anton. Erste Linien eines Versuchs uber die alten Slaven. Leipzig, 1789] допуска, че още в V век е съществувала някаква пред-глаголическа рунническа писменост сред славяните, която в резултат на естествено развитие е преминала в глаголицата. В тази хипотеза авторството на Кирил над глаголицата се отрича. В миналото и днес това предположение е възприето от много руски изследователи, но независимо от това никакви документални свидетелства за тази славянска “протоглаголица Х” все още не са намерени. Най-сериозен защитник на тази хипотеза е Н. А. Константинов, който приема, че т.н. “славянска предглаголическа писменост” е възникнала на основата на руните, използвани от скито-сарматските племена в района на Северното Причерноморие от времето II –ри век пр. н. е. –IV-ти век (Фиг. 1-4). Днес е почти доказано разбирането, че тези руни имат смисъл на родови или лични (в това число и царски) знаци на скито-сарматските племена [Э. И. Соломоник. Сарматские знаки северного Причерноморья. Киев, 1959]. плътно покритие между отделни композиции от скито-сарматски руни и някои глаголически букви. Става дума за най-сложно устроените букви, отговарящи на носовите дифтонги в края на глаголицата, за които практически никоя досегашна теория не дава обяснение.

Ха?!? Благодаря за интересния постинг! Отдавна не бях чела нещо толкова обосновано и подредено! Поздрави и продължавай в същия дух!